Здравейте,
Ето още едно стихче от мен
Опитваме ли се.....
Опитваме ли се да изживееме живота си,
тъй както в мечтите си си го представяме,
и дали в действителност умееме,
реалността да различаваме.
Задавам си въпроси, може би за някой непознати,
Родени от съдби с мен споделени,
От приятели, от близки и познати,
От сърца разбити и в любов пленени.
И нямам отговор, а просто мисли разпиляни.
За толкова простите ни отношения човешки,
За миговете уловени или пропиляни,
За поуката от направените грешки.
Защо опитваме се някой да превъзпитаваме,
А не го обичаме такъв, какъвто е??
С всичките му качества да го приемаме,
Без корист, без идеали, просто от сърце.
Та този някой не е кукла на конци,
Той носи в себе си душа красива,
Той има блянове, мечти,
Характер, просто трябва да ги видиш.
Истината е, че в плен на своята суета,
Опитваме се да живеем, кат в мечтите си,
Но така изпускаме магията на мига,
Огледай се и отвори за нея ти очите си.
Не можеш ти на никой да дадеш,
Онова, което той от теб не иска да получи.
И не е нужно на инат ти обич да крадеш,
Това, което ти е отредено ще се случи.
И не разбирам хората, когато
С всички сили на всяка цена,
Не усещайки, че потъват като в блато,
Искат хората да променят.
Общуването трябва да е без усилие и просто,
Да струи разбиране, любов и страст,
Да искаш някой с цялата си същност с теб да сподели
Онова, което ти искаш да споделиш с него, забравяйки
За собственото АЗ.
Общуването всъщност е пътуване,
То трябва да е лесно и приятно,
Изпълнено с вълшебства и лудуване,
От погледа на другия да ти е ясно.
Да усещаш сила и опора,
Да искаш и да можеш да дадеш.
Без да мериш, без корист, без умора,
Дори за тоз човек да трябва да умреш.
Това за мен е любовта красива,
Истинската, неподвластна на лъжи.
А не онази просто страстна и сълзлива,
Която бързо си отива и боли.
И мисля си, че просто трябва да сме истински,
Добри, раздаващи и топлина и светлина.
И мисля си, че трябва да сме истински,
За да успеем да познаем любовта.
С пожелания да бъдем истински,
Ели
