Не знам и аз защо, ама реших да се включа
с нещо проза-ично, надявам се да ви хареса
Гайка
В стаята ми има тунел за пътуване във времето. Намира се под леглото, в една прашасала картонена кутия от обувки – тя е моето скривалище, моето кошче за никому ненужни неща, моята единствена връзка с детството.
Пълна е с всевъзможни глупости, събирани по единствения критерий „безполезност” – капачки на химикали, стъклени топчета, гайки, лъскави метални парчета от нещо-си-там, шишарки, камъни с причудлива форма и цвят, конци, копчета, малки тенекиени пръстени, счупени детски колички, една пръчка, едно смачкано топче хартия, една картичка, пращана от мен до баща ми, когато съм била 6-годишна, гълъбово перо, мъничко моливче с гумичка, картинки от дъвка, самата дъвка /употребявана/, пластмасов войник с отчупен крак и парче от огледало.
Открих кутията случайно, търсейки нещо под леглото – забутана в ъгъла, покрита с прах и тъмнина, забравена от бога и родителите ми, които може би отдавна биха я изхвърлили.
Ровех се из тази съкровищница, в това ковчеже, пълно със спомени, мили и болезнени. Това си беше моето детство, свито в простата картонена кутия с прашасали боси крака, с широко отворени любопитни очи, със смеха като вятър, който разрошва косите, с непосредствените сълзи, с цялата му дива и първична красота. Ровех из кутията и се чудех от колко ли години в нея не е прибавен нито един нов предмет, нито едно съкровище. Може би никъде по земята вече не бяха останали съкровища, може би са разграбени и вече никой няма да види колко прелестна може да е една счупена химикалка, едно камъче, покрито със слюда или едно очукано стъклено топче.
Кутията пак отиде в нейния закътан прашен ъгъл, не се осмелих да я изхвърля.
*
Няколко дни по-късно, когато отдавна бях затрупала в съзнанието си тази случка, пътувах с автобус към приятели в един краен квартал. От последната автобусна спирка до блока има около 15 минути ходене пеш, които обикновено изминавам с удоволствие, най-вече защото вървя по трамвайни релси. Обожавам да вървя по релси. Човек се отнася и започва едно безкрайно пътешествие из мислите си, следейки с очи непрекъснатата метална линия, и може би винаги се надява да стигне някъде – не там, закъдето е тръгнал, а на някое ново, интересно и красиво място. Поне с мен е така.
Вървях си и онзи късен следобед, забила поглед в блестящите релси, когато нещо между камъните привлече очите ми. Наведох се да го разгледам и открих една малка, съвършено оформена и зацапана от калта гайка. Така и не разбрах какво ми прищрака тогава в главата, но посегнах бързо, скрих гайката в дланта си и продължих по релсите. Беше толкова приятно, неописуемо приятно да усещам гладката й повърхност с кожата на ръката си, фините й ръбове, съвършените пропорции. Беше толкова веществена, толкова успокояващо истинска, че за една частица от мига ме заля вълна от огромно, стоплящо щастие.
Изобщо не мислех за това какво ще я правя после, нито пък дали ще я използвам за нещо. Приятно ми беше да я държа в ръката си и това беше всичко.
И в същия момент ме затрупа лавина от впечатления, толкова близки и обикновени, че се ужасих как от толкова време съм престанала да ги забелязвам. Чувах бръмченето на незабележими мушици в краката си, лекото пукане на камъните под подметките ми, виждах змиевидните сенки на дърветата, правещи се на неподвижни, нежните стръкове трева, избили до самите релси, червеникавия отблясък на залязващото слънце по металната повърхност, усещах лекия, едва доловим повей на вятъра, чувах тънкото му свистене и бях невероятно, невъобразимо щастлива, че за един-единствен миг успях да погледна както преди – както преди години – с широко разтворени от възхищение очи.
Помислете за това, ако някога намерите някоя малка гайка на пътя.
