Искам да ви препоръчам един сайт /блог/ -
http://nicodile.wordpress.com, написан много остроумно и с чувство за хумор.
Автор е
Никола Пенев.
Искам да пусна текста на два негови поста, които много харесах, и линк към няколко други.
Диагноза: Чикаго
Публикувано на 22 януари 2008 от Nikola
На опашката за проверка за сигурност на летище София обикновено не е шумно: пътниците или тихо говорят по двойки, или за заети да свалят колани и часовници, да вадят портфейли и да се чудят дали златните ланци ще разпищят металния детектор. Тази официална атмосфера обаче не спира някакъв доста висок женски глас зад мен от кръстоносния му поход.
Госпожата която води оживен монолог няма търпение да се качи на самолета- двете й седмици в България са били като кошмар. Дупките по пътя между Казанлък и Стара Загора просто й скъсали нервите, наложило се да чака двайсет минути, за да я приеме доктор, София се е напълнила с простаци (някой се развикал в автобуса, друг хвърлил фас през прозореца на колата си и имало улични кучета). Всичко това ужасно много я изнервило и тя просто искала да се прибере вкъщи, където всичко си е подредено и да забрави, че е идвала в България.
Госпожата всъщност не е братовчедка на Британската кралица, която е обмисляла да купи имот в България. Тя е силно изрусена дама, още по-силно гримирана, в средата на тридесетте си години, очевидно родом от Казанлък, понастоящем живуща в Чикаго. Или някъде до Чикаго. Вероятно е емигрирала преди 4-5 години, но вече говори български с отчетлив акцент. Тя е представител на тая порода “българи в чужбина” заради която изобщо на хората им минава през ум да те питат дали живееш в София или Париж, именно тези чада Божи които активно и на висок глас се опитват да забравят откъде идват. Някои от тях на предния си етап от живота са се преместили от малък град в София и са започнали да гледат роднините си отвисоко, поради което въпросните роднини са заключили, че софиянци са гадни, надути и противни.
Чикагският синдром* е тежко разстройство на личността, което се характеризира с крайно нежелание на болния да си спомня родното място, старите приятели и огромни периоди от миналото. От нея страдат хора, които се срамуват от града или селото откъдето идват, от родителите и от спомените си. Като цяло е неизлечима. Прихващането на тази болест не зависи от това кои са въпросните градове, села и спомени. Би могла обаче да има общо с родителите им, които не са казали навреме “И не забравяй кой си”.
Симптомите са много и лесно различими: страдащите от Чикагския синдром се връщат рядко по родните си места, но докато отсъстват изпращат снимки на къщите си, колите си и много често: на някакви специфични за Америка обекти като примерно гигантските молове. Те успяват да развият акцент в рамките на месеци и са истински забавни, защото правят това преди да са донаучили и новия си език. Пред българи отричат всичко българско, ако живеят в Америка често отричат и всичко европейско.
Живеят в къщи под наем в някое предградие на голям американски град и имат по две коли на старо. С децата си говорят на английски, поради което въпросните забравят майчиния си или по-право: бабиния си език. Децата им разбира се отдавна не са Жоро и Пешо, те са Джордж и Питър, фамилното им име завършва на -ff. Страдащите работят много и често евтино и всъщност живеят един тежък американски живот, но когато се приберат в България раздават щедри бакшиши, за да демонстрират благополучие. В някои случаи вземат заем, за да могат да раздават въпросните щедри бакшиши.
Засегнатите от синдрома често твърдят, че не искат да имат нищо общо с други българи в новото си местообиталище, защото “нали ги знаеш българите в чужбина само гледат да ти направят мръсно”, но в същото време компанията им се състои единствено от Коста, Мишо и Тинка, поне един, от които всъщност им е оказал голяма подкрепа в първите месеци.
Гледат отгоре на българите останали в България и когато се приберат започват да критикуват всичко на висок глас и да се изненадват колко неуредена е държавата. Много често попадат в пиянски спорове с приятел от детинство: “Ние останахме в България защото си обичаме страната и се справяме, на вас там ви е лесно” (нито едното е вярно, нито другото) и, съответно “Ние заминахме защото имахме кураж, а на вас не ви стискаше” (а всъщност са заминали защото са спечелили зелена карта от лотарията). Ако пиянският спор се развива в заведение, те задължително пият уиски, но вкъщи тайно удрят по една домашна ракия, от която в последствие си пренасят зад океана дванайсет литра в пластмасови шишета от спрайт.
Когато се приберат в България веднага отиват на всякакви възможни лекари и се чудят защо трябва да плащат, въпреки че не са здравно-осигурени. Ако им се наложи да чакат пред лекарския кабинет, гледат да се заприказват с някой от опашката за това как всичко в Америка е съвсем друго. Настояват да прередят всички, защото бързат и когато получат отказ вдигат скандал.
Най-сетне, пред “чужденците” те много се гордеят, че са българи. Изобретили са компютъра и нерядко са спасили евреите. Често пробутват мита за българската полова мощ. Обичат да разказват, че сега България може и да е малка, ама навремето каква е била голяма. Обвиняват за всичко турското робство или руснаците, освен пред турци, които прегръщат сърдечно и наричат “комшу” и пред руснаци които също прегръщат сърдечно и наричат “братушки”.
Чикагският синдром всъщност е токсична форма на най-обикновената носталгия смесена с жестока простотия. Най-често е резултат на осъзнаването, че в Америка (Канада, Германия) всъщност никой не раздава безплатни гевреци и че след емиграцията животът не е станал много по-лесен, но пък път назад няма.
Добрата новина е, че заболяването е всъщност рядко срещано, но гласовитостта на страдащите, често ни се струва, че едва ли не всеки втори е попаднал в жестоката й прегръдка. А всъщност повечето хора са разбрали, че в един свят, в който безброй хора живеят на повече от едно място, други летят до различни градове по 3 пъти на седмица, а трети стоят удома, но разбират цялото разнообразие на света, да смяташ че местонахождението ти те прави различен е глупаво и вредно.
———————————————-
*Нямам, разбира се нищо против Чикаго и обитателите му, просто името изглежда подходящо 
Дребни детайли от живота в Калифорния
Публикувано на 17 април 2008 от Nikola
Като продължение от съвсем първия пост в този блог, предлагам още няколко детайла от живота в Северна Калифорния.
* Турбобаби. Не е рядкост човек да бъде задминат от магистралата от чисто ново BMW Z4 управлявано от дама на видима възраст между 70 и 85 години, от чиято уредба се разнася бърза ритмична музика. Турбобабите са предимно жени които навреме са се сетили да си купят акции на IBM и изживяват щастлива… зрялост. Малко са опасни на пътя. Не защото не могат да карат, а защото изпитват необяснимо влечение към високите скорости и дребните мръсни номерца на пътя. Но пък кой не би се заредил с оптимизъм от доволните им физиономии докато карат с 30 мили над ограничението.
* Lemonge: Ако присадите клон от праскова към кайсия, получавате дърво което ражда ужасно вкусни плодове, които малко приличат на праскови и малко приличат на кайсии. Ако присадите портокалов клон към лимоново дърво, получавате дърво, което ражда всичко: един клон носи истински лимони, друг клон- оранжеви, а по средата, честна дума: нещо което може да бъде наречено само lemonge- странен сладникаво-кисел, жълто-оранжев цитрус.
* High on Security. Ако си мислите, че любимата дрога на американците е марихуаната или уискито, дълбоко се лъжете. Това, което наистина може да опияни местното население , да докара го до екстаз, до сълзи от радост, до щастливи видения на розови хипопотами, са допълнителните мерки за сигурност, особено ако са напълно ненужни. А най-важната сигурност за всеки американец е сигурността, че няма да бъде осъден. Така например, за да участвам в малък футболен турнир, университетът изисква от мен да подпиша форма, с която се отказвам от правото да го съдя в случай на контузия или други морални и материални загуби, описани подробно. Преди време пък бях на зъболекар и ми се наложи да обещая с подпис, че семейството ми няма да съди клиниката в случай на моята смърт. Това води до следващата точка.
* Зъби. Другата форма, която попълних преди да бъда спасен от апокалиптичен зъбобол засягаше здравословното ми състояние. Започваше с въпроса “бременен ли сте”. Въпреки че въпросът е съвсем нормален и важен, все още понякога се събуждам нощем, гледам тавана и се чудя: какво щеше да стане ако бях написал “да”.
* Родна реч. Пътувам с маршрутка от летището в Лос Анжелис към центъра на града. Шофьорът кара като всички в онзи луд град- безотговорно, бързо и нервно. Звъни му телефона, той вдига и казва (на български с лек македонски акцент): “Не ме занимавай, че тука има мач и е пълно с коли, п***а им майчина, шо си не седят вкъщи тия келеши недо***ни”. Как необяснимо стопля душата родната реч. Особено толкова далече от дома…
* Снимка или пържоли. Безплатният труд в Азия докара нещата дотам, че на моменти в Сан Франциско е по-евтино човек да си купи средна класа фотоапарат, отколкото да отиде на вечеря в ресторант от средна класа.
* Барак Обама е бял. Като си говорим за средна класа, на скоро Барак Обама отправи леко нелюбезен коментар към хората от малките американски градове. Възмутен, мой познат го нарече “white elitist”. Сякаш бай Барак успя да обърка всички: първо го смятаха за мюсюлманин, после го обвиниха, че дружи с растисти (пасторът на църквата в която ходи се прочу с няколко анти-бели проповеди), а накрая го набедиха, че е бял елитарист. Явно расата в днешно време няма нищо общо с цвета на кожата.
* Презумпция за метросексуалност. Докато гей-активистите се борят с презумпцията за хетеросксуалност, в Пало Алто Калифорния се вихри презумпция за метросексуалност. Метросексуален е хетеросексуален мъж, който полага много усилия за външния си вид, гардероба си и употребява солидни количества козметика. Мислете си за Брад Пит. Като контрапример, мислете си за Бойко Борисов. На излизане от един мол с Б попадаме на млада дама, която се опитва да ни продаде революционнен крем за лице, произведен в Израел. Тя е много настойчива и подчертава, че кремът е напълно натурален (което качество може да продаде абсолютно всеки продукт в Пало Алто) и не само ще ни предпази от стареене, но и купувайки го ще подкрепим израелската икономика. За една бройка да прекарам следобеда пред огледалото търсейки бръчки, но решавам, че има и по-лесен начин да разбера дали съм остарял: на масата ми няма ключ от BMW Z4.
На тези, на които им е допаднал стила, препоръчвам и тези:
Калифорнийската слава на АзисТаксиджийски истории
