Поезия

[Мери_]

Когато без тебе замине
щастливият утринен влак,
когато по релсите сини
танцува самотният сняг -
не свивай обидено устни.
Не викай с ранено сърце.
Щом нещо в живота изпуснеш -
вземи се в ръце!

Когато вълна те удари
внезапно сред тихо море
далече от бряг и другари,
когато тревога те спре -
не свивай уплашено устни.
Не падай с безволно сърце.
Щом всички пространства са пусти -
вземи се в ръце!

Когато в живота огромен
не спира при теб любовта
и става нерадостен спомен
най-нежната твоя мечта -
във свойта самотност голяма
не скривай ти бледо лице...
Когато ръце други няма,
вземи се в ръце!

Георги КОНСТАНТИНОВ

[tetibulka]

Аз не обичам

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

Владимир Висоцки

[cvetna]

Нещо от един съвременен български поет - Елин Рахнев, от стихосбирката "Канела"

Хладината на очертанията ти ми спомня, че съм жив, че
тук съм бил, в парфюма ти от невени съм се спотайвал
и наркотичната тъма на устните ти съм протривал с рими
по-паметна съм те видял с походката обрана да вървиш
сред шемета на градовете и фонтаните, в крайбрежията на
дъха ти съм се крил от лоши и добри. Така мълчал съм те
във себе си, че се нашмърках целия, и плакал съм по теб във
мътните зори, по теб съм мрял, по теб се обобщих. По-



чиста смърт от това не знам - така завършена, необходима
затова навярно се оставих на поезията да ме влачи, да ме
тика. И падам си по теб Ема Бовари - по леля ти, по майка
ти, по баба ти - ебал съм ти смъртта, ебал съм ти и другото
щом ти стоиш на хълма сред дърветата, облакътила се над
музите, поетите, изкуството. Аз мога само да завиждам на
онез, които утре пак ще те възпеят и в бледоликата тъга
на римите ще те затворят. Да гинеш вътре в тях, да мреш,
да видиш кво е - безсрамна ти.

[Мери_]

Зима
                     
Снегът поля и пътища загръща
и става тихо, свято като в храм,
а ти, любов, си все една и съща
и тъй различна - в стих да те предам.

Ела в картина! С краски ще запълня
море от чувства, мъничко тъга,
очи открити, остри като мълния,
сияйни като пролетна дъга.

Извайвам те от непокорна глина,
но не успял - без жалост те руша!
А ти възкръсваш в клонка от маслина
и гълъб бял е твоята душа.

Среднощен вихър в преспите си скрива
следи от рани, страсти и печал,
но теб, любов, метежна и красива,
в една снежинка бих те разпознал!

                              Иван Стефанов Христов (рудин)

http://bukvite.bg/poem.php?docid=72749

[Мери_]

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее :
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

Евтим Евтимов